Блогрол
1. За мен
2. Моят fb профил
3. Виртуална публицистична страница
4. Видеостраница
5. Фридрих Ницше, България
6. Ф. Ницше за красотата, творчеството и изкуството
7. Представата за душата
8. Карл Густав Юнг за душата
9. Доходи на населението - структура и видове
10. Социалната подкрепа при живот с диабета
11. За социалните дейности
12. Феноменът „български десен политик”
13. Сайтът на Драгушиново
14. Рабушът - няма измама
2. Моят fb профил
3. Виртуална публицистична страница
4. Видеостраница
5. Фридрих Ницше, България
6. Ф. Ницше за красотата, творчеството и изкуството
7. Представата за душата
8. Карл Густав Юнг за душата
9. Доходи на населението - структура и видове
10. Социалната подкрепа при живот с диабета
11. За социалните дейности
12. Феноменът „български десен политик”
13. Сайтът на Драгушиново
14. Рабушът - няма измама
Постинг
17.01.2019 19:48 -
Тя
Автор: georgihadjiyski
Категория: Тя и той
Прочетен: 2060 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 09.02.2019 13:22
Прочетен: 2060 Коментари: 0 Гласове:
4
Последна промяна: 09.02.2019 13:22
Тя
Тя
Беше приказна зимна сутрин... Ярките лъчи на изгряващото слънце озаряваха чистия, искрящо бял прясно навалял сняг, а по лазурното кристално небе нямаше нито едно облаче. И тя излезе от входа, усмихна се на утрото и тръгна към своя „Ситроен“. Някакво мършаво, проскубано, гладно куче се измъкна из под него и тъжно я погледна с немигащите си очи. Тя изтича до кварталното магазинче, взе парче наденица и му я даде, макар че самата беше веганка и се гнусеше от допира с месо, после го помилва и се качи в колата. На следващата улица в последния миг видя котенцето, което беше изскочило, но успя да сложи спирачки, да слезе и да го отнесе до входа на кооперацията, където да го остави в безопасност. Оня гаден тип, които беше продънил квартала с клаксона зад нея, беше слязъл от кафявата си трошката и я гледаше строго и страшно, но тя му се усмихна и извини и така се разделиха почти като приятели. На тротоара до паркинга пред офиса просещият инвалид с количката се опитваше да премине през натрупаната снежна пряспа, тя му помогна, после пусна левче в кутията му и като фурия се втурна към входа, където почти се сблъска със странния човек, с който бяха приятели във фейсбук и понякога си пишеха на лични, за който предполагаше, че живее някъде тук. Вече беше много, много закъсала. Шефът, с който имаха връзка почти от самото начало и може би се страхуваше от компромати, все пак реши да я попита защо закъснява, а тя разпалено заразказва сутрешните си перипетии и когато стигна до мига, в който се разделиха с мутрата, всички вече се смееха, а някои – дори изръкопляскаха... Това беше тя – душичка – красива, умна и добра. По много...
*******
Той
В мразовитата зимна утрин той я чака близо час и половина пред офиса и днес. Видя я. Красива, умна и добра. По много. Бяха приятели във фейсбук и си пишеха на лични. Обичаше я. Обичаше я така, както един истински мъж може да обича една истинска или неистинска жена – с цялото си тяло, с целия си разум, с цялата си душа. Безумно, безнадеждно и безкрайно... И беше взел своето решение. Изчака късния следобед, когато работата в офисите намалява, а служителите почват да уплътняват свободното време със занимания в социалните мрежи и подхвана поредния диалог с нея: „Ще се видим ли на живо днес? – написа той.“ „Колко пъти искаш да ти казвам, че не искам? Не си мой тип. Искам да бъдем само приятели. – написа тя.“ „Но ти не ме познаваш. Нека поне да опитаме. Предполагам, че не съм нито първият мъж в живота ти, нито ще бъда последният... – написа той.“ „Ставаш вече нахален. Ще те блокирам. – написа тя и излезе от чата.“ Той взе стария револвер, който беше намерил в скрина на дядо си и грижливо поправил и смазал. Сложи в барабана патрона, който беше купил от Битака от някакви руснаци. После опря хладното дуло до челото си и натисна спусъка.
Тя
Беше приказна зимна сутрин... Ярките лъчи на изгряващото слънце озаряваха чистия, искрящо бял прясно навалял сняг, а по лазурното кристално небе нямаше нито едно облаче. И тя излезе от входа, усмихна се на утрото и тръгна към своя „Ситроен“. Някакво мършаво, проскубано, гладно куче се измъкна из под него и тъжно я погледна с немигащите си очи. Тя изтича до кварталното магазинче, взе парче наденица и му я даде, макар че самата беше веганка и се гнусеше от допира с месо, после го помилва и се качи в колата. На следващата улица в последния миг видя котенцето, което беше изскочило, но успя да сложи спирачки, да слезе и да го отнесе до входа на кооперацията, където да го остави в безопасност. Оня гаден тип, които беше продънил квартала с клаксона зад нея, беше слязъл от кафявата си трошката и я гледаше строго и страшно, но тя му се усмихна и извини и така се разделиха почти като приятели. На тротоара до паркинга пред офиса просещият инвалид с количката се опитваше да премине през натрупаната снежна пряспа, тя му помогна, после пусна левче в кутията му и като фурия се втурна към входа, където почти се сблъска със странния човек, с който бяха приятели във фейсбук и понякога си пишеха на лични, за който предполагаше, че живее някъде тук. Вече беше много, много закъсала. Шефът, с който имаха връзка почти от самото начало и може би се страхуваше от компромати, все пак реши да я попита защо закъснява, а тя разпалено заразказва сутрешните си перипетии и когато стигна до мига, в който се разделиха с мутрата, всички вече се смееха, а някои – дори изръкопляскаха... Това беше тя – душичка – красива, умна и добра. По много...
*******
Той
В мразовитата зимна утрин той я чака близо час и половина пред офиса и днес. Видя я. Красива, умна и добра. По много. Бяха приятели във фейсбук и си пишеха на лични. Обичаше я. Обичаше я така, както един истински мъж може да обича една истинска или неистинска жена – с цялото си тяло, с целия си разум, с цялата си душа. Безумно, безнадеждно и безкрайно... И беше взел своето решение. Изчака късния следобед, когато работата в офисите намалява, а служителите почват да уплътняват свободното време със занимания в социалните мрежи и подхвана поредния диалог с нея: „Ще се видим ли на живо днес? – написа той.“ „Колко пъти искаш да ти казвам, че не искам? Не си мой тип. Искам да бъдем само приятели. – написа тя.“ „Но ти не ме познаваш. Нека поне да опитаме. Предполагам, че не съм нито първият мъж в живота ти, нито ще бъда последният... – написа той.“ „Ставаш вече нахален. Ще те блокирам. – написа тя и излезе от чата.“ Той взе стария револвер, който беше намерил в скрина на дядо си и грижливо поправил и смазал. Сложи в барабана патрона, който беше купил от Битака от някакви руснаци. После опря хладното дуло до челото си и натисна спусъка.
Римските пътища в България 7
Много странното интервю на Zеления!
Делото за геноцид над палестинците пред ...
Много странното интервю на Zеления!
Делото за геноцид над палестинците пред ...
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 3368